АГЕНЦИЯ СЛИВЕН, телефон за връзка: +359886438912, e-mail: mi61@abv.bg

ПРОФ. ВАЛЕРИ СТЕФАНОВ: ЧАСТ ОТ ПОЛИТИЦИТЕ НИ СА СЛОЖИЛИ ДЪРЖАВАТА В ДЖОБА СИ И СА ТРЪГНАЛИ НА ПАЗАР

Проф. Валери Стефанов
18.08.2023 / 15:47

Народите не са слепи, те знаят кого да почитат и кого да ненавиждат. Когато знаем какво наистина стои зад датата Трети март, ще престанем да говорим нелепици, каквито се леят от устите на днешните българофоби

Предложихме ви мнението на трима историци - акад. Георги Марков, проф. Иван Илчев и проф. Пламен Павлов.

Сега даваме гледната точка на проф. Валери Стефанов, литературовед, писател, преподавател по история на литературата в СУ "Свети Климент Охридски".

- Проф. Стефанов, през последните близо три години на политическа криза се говореше за справедливост, за съдебна реформа, за върховенство на закона, а след формалния край на кризата стигнахме до ... националния празник. Готово ли е българското общество да влезе в тази дискусия и това да доведе до положителни резултати? Промяна или подмяна се получи?

- Пътят към властта е осеян с щедри обещания и с потайни намерения. Тази цепнатина между „светлото“ публично говорене и тъмнината на намеренията прави „политическата криза“ перманентна, дълбока. „Политическата криза“ не е просто липса на легитимно управление, тя е липса на кауза и на капацитет.

Натрапената ни тема за националния празник има две страни, две тактически мотивирани цели. Първата – тя е резултат от амбицията да се редактира колективната памет, да се създаде нов, идеологически пресят, разказ за миналото. Втората – да продължи ценностната фрагментация на българското общество, да се напредва към пожеланите нива на неговия разпад. Модерните общества са ефект от рационализации и консолидации, популацията е афективна и агресивна. Тази е разликата, в която ни въвличат.

- Стартът на полемиката показва, че се очертава поредната конфликтна точка – коя дата от празничния ни календар – 3 март или 24 май, трябва да получи най-високия статут, да бъде национален празник и това да се запише в Конституцията. А може би - прокраднаха се и такива компромисни идеи - трябва да имаме два национални празника?

- Можем да си измислим национални празници за всеки месец. Но нека, преди да почнем с аргументите в едната или другата посока, да си отговорим на няколко простички въпроса – какво е националният празник?; какво обозначава той?; защо и кому е нужен?

Модерните нации се подслоняват в нещо, което определяме като символен универсум. Символният универсум включва важни аспекти на колективната идентичност като паметта, пантеона на героите, „омайната“ родна реч, митовете за свещената земя и пр. Националният празник е не просто част от този символен универсум, той е негова сърцевина. В него се събират оптимистичните и трагичните аспекти на колективното битие. Той е победата и надеждата, но може да бъде болката и покрусата.

Сан Стефано е победата и надеждата, Берлинският конгрес е разочарованието и провалът. За събитията в Берлин Джордж Уошбърн, тогавашният президент на Робърт Колеж, ще напише в мемоарите си – „Това беше повече от политическа грешка, това беше политическо престъпление – да върнат обратно под турско управление един велик християнски народ, когото Русия беше освободила.“

Трети март е точно такава, двойствена с последиците си, дата в българската история. Тя не санкционира само някакъв договор между две империи, при чието подписване дори не сме били допуснати като страна. Тя бележи отварянето на новата българска държавност към историческото битие. Тя извежда на историческата сцена един народ, за който дори просветените европейци, до самото начало на деветнадесети век, слабо са знаели и се учудвали, че го има.

Затова Трети март е исторически просвет. Той е вековната ни колективна надежда, която ще преживее много провали, но ще просъществува и до днес.

- Има ли бъдеще нация, която непрекъснато се рови в миналото, за да го пренаписва? Според конюнктурата, „големите братя“, силните на момента.

- Няма нищо лошо в това да се занимаваме с миналото, напротив това е важен аспект от самопознанието ни. Миналото не е „там някъде“, нещо мъртво и застинало. То е ефект от нашата ангажирана субективност. То е далечина, която обръща лицето си към нас, събудено от нашия интерес и от умението да го осмисляме. Лошото е, че често превръщаме миналото в гроб, в който погребваме и настоящето, и бъдещето си. Доколкото е слабограмотен и не е способен на интерпретации, глупакът лесно става точно това – моралистичен ретровизионер. Определение за човек, който кара миналото да се чувства виновно пред настоящето.

И още няколко думи за „големите братя“, конюнктурите и историята. Ще използвам отново мотива „Трети март“. Зад Трети март не стои само една война, наречена „Освободителна“ или „Руско-турска“. Зад Трети март стоят вековните въжделения на един обезправен и потънал в предисторическия мрак народ. Там някъде са вписани призивите на Паисий, подвижничеството на Левски, патетиката на Ботев, черешовите топчета, баташките мъченици, подвигът на опълченците... Отвъд датата Трети март тече вековната сиромашка пот и мъченическата кръв на българите. Кръвта, която „крещи“ по определението на американския журналист Джанюариъс Макгахан.

С тези примери подсказвам, че това е празник на нас, българите, а не е угодлив реверанс към имперска Русия, която е изпратила армията си, за да преобразува политическото пространство на Балканите. Направила го е след поредица от сложни предварителни договорки и обещания, върху които после ще стъпят душманите на свободна България.

Като ще говорим за „големи братя“, да кажем, че тази война става възможна благодарение на моралистичния гняв, надигнал се в тогавашна Европа, по повод жестокостите по време на Априлското въстание. В този смисъл освободители на България са не само загиналите и оцелели руски, румънски, украински, финландски... войници и офицери, но и хора като Макгахан, като американските мисионери Илайъс Ригс и Джордж Уошбърн, като безкомпромисния Юджийн Скайлър. Именно тези хора (в поредните глухи часове, когато дипломацията по стар обичай се ослушва) смело разнасят вестта за случващото се в пределите на Османската империя. Точно тези драматично пристигащи от Ориента вести правят възможен такъв патетичен защитник на българите като английския политик Уилям Гладстон. Тези вести разобличават като нравствено уязвим заклетия туркофил Бенджамен Дизраели. Народите не са слепи, те знаят кого да почитат и кого да ненавиждат. Това ще ни обясни почитта към Гладстон в България и ненавистта към Дизраели. Чудно е как още не сме му издигнали паметник и на него!

На гроба на Макгахан в Охайо пише „Освободител на България“. И това е справедливо, защото който разнесе словото на истината и милостта, той ще донесе спасението. Спасението, което ще дойде с кореспонденциите на самия Макгахан, с доклада на Скайлър, с конете и топовете на руската императорска армия.

Като идеологизираме конюнктурно датата Трети март и я идентифицираме само с „лошата“ Русия, не сриваме ли и паметта за онова интернационално добро, за състраданието и жестовете на хуманистично просветена Европа? Не изтриваме ли от черната дъска на историята стореното от всички онези достойни политици, добри хора, почтени граждани и смели войници, тогава, преди близо 150 години? Не бутаме ли и надгробната плоча на Макгахан в настървения си порив за промяна и подмяна?

Невежеството на слугите разрушава устоите на собствения им свят.

Невежеството на господарите разрушава целия свят.

Когато знаем какво наистина стои зад датата Трети март, ще престанем да говорим нелепици, каквито се леят от устите на днешните българофоби. Нито ще разбутваме символния си универсум по такъв подъл към паметта на предците ни начин.

- Защо политическият ни елит е толкова податлив на чужди доктрини и чужди интереси?

- Политиците са различни и не бих правил прекалено едри обобщения в тази посока. Но една немалка част от тях са организирана група хитреци, сложили държавата в джоба си и тръгнали на пазар. Те гледат на политиката като на пазар, където да продадат себе си и държавата ни в угода на взискателни и високомерни клиенти.

В един по-различен аспект, податливостта е свързана с присъщата на хората потребност от одобрение. Правиш онова, което ти препоръчва доминантният поведенчески стандарт. „Мрази този, презирай онзи, почитай трети...“ – и ти го правиш. Вписваш се в някакви неясни критерии за престиж, ставаш компенсаторно значим в собствените си очи. Мрежата, подобно на политиката, е идеален модератор на нарцистични зависимости. Тя също създава емоционално болни хора, драматично прилепени към броя на „лайковете“, харесванията.

- Трети март винаги е предизвиквал разделение. Сега се приема обаче, че поредният опит за неговото „детрониране“ е сигнал за още предстоящи промени, за заличаване на всичко руско. Виждате ли риск това да задълбочи разделението, вместо да постигне обединение около „най-българския празник – 24 май“?

- Вече обясних какво е Трети март и че той е силният знак на нашето историческо единение, като в надеждата, така и в страданието. Нека да се запитаме – защо французите не се отказват от своя национален празник с аргументи, подобни на нашите? И при падането на Бастилията е имало светли пориви за справедливост, братство и равенство, а после почнал революционният терор и са потекли реките френска кръв. Текли са години наред. Това само „френско“ разочарование ли е? Или е универсално човешко? Но фрацузите са приели, че тази е важната дата в колективвото им битие – тя затваря вратата към едно несправедливо минало и отворя вратата към едно драматично и смислово открито настояще. Те са разбрали, че благородните идеи и светлите очаквания, идентифицирани чрез празника, са отговорност не толкова на миналото, а на всички бъдещи поколения.

Празникът не ни затваря в координатите на изтеклото време, той е императив за отговорност към настоящето и бъдещето. Така и с Трети март – и той е призив към нашата способност да живеем заедно и да вървим напред като възроден, прозорлив и сплотен народ.

24 май е прекрасен празник на просветата, книжовността, на култа към знанието. Но, кажете ми – как може точно такъв празник да бъде честван от един все по-безкнижен и все по-неграмотен народ! Това е оксиморон, тежък сблъсък на противоположности, събрани в едно. Направете анкета и ще видите, че поне две трети от българите не са прочели и една книга през последната година.

Ако приемете това като шеговита провокация, да добавим и друго. 24 май е наистина светъл празник на младостта и училището, на детските хорове и училищните оркестри. Той е гласчетата, които пеят „Върви, народе възродени...“ Това е празник на младия български народ, народът със светла вяра в гърдите. А днес ние сме един остаряващ и ослепяващ за бъднините си народ.

Празничният 24 май е пролетен, спонтанен и жизнерадостен ден – вълшебен е. Представете си го сега накичен с военни паради, с високопарни речи на неизбежните политически лицемери. Усетете цялата тази казионност, която ще го сполети в качеството му на „национален“ празник. Да разпишем подобна административно убога съдба на този наистина всенародно светъл ден е най-малкото „национално отговорна“ глупост. Политкоректно бездарие си е.

- Да предположим, че 24 май „победи“ в спора и стане национален празник. Трябва ли да се промени националната ни доктрина, учебниците, политиката, в частност културната политика?

- Нищо няма да победи, само ще затвърди ниското ни самочувствие. Умните хора създават ефективна държава, която работи за своите граждани. Глупавите хора стоят по цял ден на площада, за да се карат помежду си и да си доказват кой за какво е виновен. Те създават глупава държава, която ги проваля и самите тях. Професор Иван Илчев добре го казва – македонците отворят лекторати по език и култура навсякъде където могат, ние ги затваряме. Крайно време е да разберем, че само с викове „Булгар! Булгар!“ нищо не става. Става с ум, с работа, с дългосрочна визия.

- Очаквате ли да има спорове и за 24 май? Например българи ли са светите братя Кирил и Методий или гърци? Може ли да се плъзнем по повърхностното и да затънем в отрицание, вместо да разкажем на света, че сме дали азбука и книжнина на над 200 милиона наши съвременници?

- Празникът не е за да се хвалим с него на този или на онзи. Но за жалост нечий чужд поглед непрестанно провокира и разжарява нашето битие. Прави ни болезнено зависими от някакви инстанции на надзора. Ние си оставаме патриархални хора, като във времената, описани от Иван Хаджийски. Психически и поведенчески зависими от комшулъците, от лошия поглед и злия език на съседа.

Не трябва да се доказваме пред никого, никой не се интересува от нашите самохвалства. Трябва да се научим да живеем себе си. Този живот е нашият живот, а не е животът на руснаци, американци и пр. Там някъде е заровена дълбоката ни нарцистична травма – като не можем да си измислим и разгърнем желанията, сме принудени да живеем с желанията на някой друг. Почти по Рьоне Жирар.

И още, празникът в дълбоката си същност е вход към невсекидневни преживявания. Той е форум за споделяне, игра, размах на въображението, временно преобръщане на установения ред, самозабрава, ритуално опиянение. Но ние отдавна сме станали дълбоко непразничен народ. Хвалим се по празниците, които наричаме „почивни дни“, как сме яли, пили и спали. Почти като герои от фейлетон на Ботев сме.

Затова преди да водим полемики за празника е добре да се научим отново да празнуваме. Да разберем какво точно честваме.

- В едно интервю говорите за „мутренско-кичозната България“, за разрушителната сила на зомби-културата, чието лечение, според Вас, трябва да започне не от затвора, а от училището, семейството, публичната реч, семейната среда. Тези Ваши думи провокират серия от въпроси. Ако започнем да прилагаме лечението сега, кога да очакваме резултати? Какви трябва да бъдат първите стъпки/промени/реформи, които да наложим веднага? Откъде да започнем – от образованието, от публичната реч? Зашо все някой министър започна реформа във висшето образование и все не успява?

- Манталитетната промяна, културните преобразувания, не стават по административен път, с доктрини, доклади и прокламации. Те предполагат бавно и мъдро да изградим общество, доминирано от истински ценности, а не основано на конюнктурни измишльотини и спектър от негативни емоции. Да престанем да се мразим, самоунижаваме и самоунищожаваме.

- Заливат ни агресия – вербална, физическа. Има ли българското общество съпротивителни сили?

- Искаме да създадем свят на свободни и мислещи хора, а учредихме общество доминирано от слабообразовани и агресивни невротици. Агресията е израз на определена психическа нагласа и вид реактивност. Тя е симптом за дълбока вътрешна несигурност, хаотичност на преживяванията, зацикляне на разумните основания.

Агресивният индивид има сериозни проблеми със себе си и търси тяхното разрешаване чрез психически трансфери към виновните Други. С обществото е същото. Едно несигурно, объркано, доминирано от негативни емоции общество, е неизбежно огнище на агресия. Тя секретира отвсякъде и е на път да разруши базисните връзки, самите принципи на общностния живот.

- Може ли един демонстративен патриотизъм успешно да се противопостави на глобализацията, на заличаването на националното съзнание?

- Глобализацията отмива локалните цветове на живота. Наблюдаваме възшествието на един свят от посивели човеци. Сивота, която ще бъде компенсирана с пъстроцветни декори и с екстаза на забавленията.

Светът върви все по-самоуверено по пътя на унификацията. В нейната основа са „горивото“ на технологиите, високоскоростната информация, стандартизираните стилове на живот. Всяка пледоария за локални идентичности и традиционни ценности ще изглежда все по-слаба, за съжаление. Самите човеци вече са сглобени от матрицата, те са конструкции от социално одобрени „фабрични“ модули. Всички ние живеем все по-добре вписани в невидимия каталог на готовите социално-психологически профили. Мрежата има вид на добре обучен слуга, но всъщност е нашият модератор, господарят на желанията ни.

- За жалост, има вече много примери за пренаписване на литературни произведения според каноните на политическата коректност. Затова позволете един провокативен въпрос, проф. Стефанов – какво ли ще направим с думите на Събка от „Под игото“: „От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ги избави цар Александър, от Русия!“? Какво?

- Да влезем в предизвикателството.

Пренаписването може да започне още от заглавието – иго не е имало. „Коректното“ заглавие на подобен роман би било „Под сянката на султана“, като „сянка“ ще означава приют и сигурност. „Чревото адово“ е манипулативно поднесена хипербола, която ще бъде зачертана.Правилната теза за онова време е, че различни етноси радостно са споделяли добри практики на съвместен живот в рамките на Османската империя. На картата на споделения живот доминирали пасторални пейзажи, в които тънкоруни стада и волни пастири бродели необезпокоявани от Балкана към Беломорието. Красиви и китни градчета символизирали просперитета на богатеещите и забравили самоличността си българи. Само отделни „чапкъни“ като Хаджи Димитър, Левски и Ботев, нарушавали спокойния живот под сянката на султана. Но си получили заслуженото. А мемоаристи като Захари Стоянов създали опасно изкривен образ на миналото.

И още поучителни тълкувания могат да бъдат направени. Например, Вазов е написал романа си в пристъп на укоримо русофилство, от което след години сам се е излекувал. Събка е трагично объркан персонаж. Тя не е разбрала користните дълбочини на руската имперска политика, за да възлага такива светли надежди на руския цар. Не е подозирала възторжено заблудената Събка, че бъдещите евроатлантически визионери ще разкрият цялата истина за лъжовното ни минало през великата и прозорлива 2023 година.

Народите не са слепи, те знаят кого да почитат и кого да ненавиждат. Когато знаем какво наистина стои зад датата Трети март, ще престанем да говорим нелепици, каквито се леят от устите на днешните българофоби

Предложихме ви мнението на трима историци - акад. Георги Марков, проф. Иван Илчев и проф. Пламен Павлов.

Сега даваме гледната точка на проф. Валери Стефанов, литературовед, писател, преподавател по история на литературата в СУ "Свети Климент Охридски".

- Проф. Стефанов, през последните близо три години на политическа криза се говореше за справедливост, за съдебна реформа, за върховенство на закона, а след формалния край на кризата стигнахме до ... националния празник. Готово ли е българското общество да влезе в тази дискусия и това да доведе до положителни резултати? Промяна или подмяна се получи?

- Пътят към властта е осеян с щедри обещания и с потайни намерения. Тази цепнатина между „светлото“ публично говорене и тъмнината на намеренията прави „политическата криза“ перманентна, дълбока. „Политическата криза“ не е просто липса на легитимно управление, тя е липса на кауза и на капацитет.

Натрапената ни тема за националния празник има две страни, две тактически мотивирани цели. Първата – тя е резултат от амбицията да се редактира колективната памет, да се създаде нов, идеологически пресят, разказ за миналото. Втората – да продължи ценностната фрагментация на българското общество, да се напредва към пожеланите нива на неговия разпад. Модерните общества са ефект от рационализации и консолидации, популацията е афективна и агресивна. Тази е разликата, в която ни въвличат.

- Стартът на полемиката показва, че се очертава поредната конфликтна точка – коя дата от празничния ни календар – 3 март или 24 май, трябва да получи най-високия статут, да бъде национален празник и това да се запише в Конституцията. А може би - прокраднаха се и такива компромисни идеи - трябва да имаме два национални празника?

- Можем да си измислим национални празници за всеки месец. Но нека, преди да почнем с аргументите в едната или другата посока, да си отговорим на няколко простички въпроса – какво е националният празник?; какво обозначава той?; защо и кому е нужен?

Модерните нации се подслоняват в нещо, което определяме като символен универсум. Символният универсум включва важни аспекти на колективната идентичност като паметта, пантеона на героите, „омайната“ родна реч, митовете за свещената земя и пр. Националният празник е не просто част от този символен универсум, той е негова сърцевина. В него се събират оптимистичните и трагичните аспекти на колективното битие. Той е победата и надеждата, но може да бъде болката и покрусата.

Сан Стефано е победата и надеждата, Берлинският конгрес е разочарованието и провалът. За събитията в Берлин Джордж Уошбърн, тогавашният президент на Робърт Колеж, ще напише в мемоарите си – „Това беше повече от политическа грешка, това беше политическо престъпление – да върнат обратно под турско управление един велик християнски народ, когото Русия беше освободила.“

Трети март е точно такава, двойствена с последиците си, дата в българската история. Тя не санкционира само някакъв договор между две империи, при чието подписване дори не сме били допуснати като страна. Тя бележи отварянето на новата българска държавност към историческото битие. Тя извежда на историческата сцена един народ, за който дори просветените европейци, до самото начало на деветнадесети век, слабо са знаели и се учудвали, че го има.

Затова Трети март е исторически просвет. Той е вековната ни колективна надежда, която ще преживее много провали, но ще просъществува и до днес.

- Има ли бъдеще нация, която непрекъснато се рови в миналото, за да го пренаписва? Според конюнктурата, „големите братя“, силните на момента.

- Няма нищо лошо в това да се занимаваме с миналото, напротив това е важен аспект от самопознанието ни. Миналото не е „там някъде“, нещо мъртво и застинало. То е ефект от нашата ангажирана субективност. То е далечина, която обръща лицето си към нас, събудено от нашия интерес и от умението да го осмисляме. Лошото е, че често превръщаме миналото в гроб, в който погребваме и настоящето, и бъдещето си. Доколкото е слабограмотен и не е способен на интерпретации, глупакът лесно става точно това – моралистичен ретровизионер. Определение за човек, който кара миналото да се чувства виновно пред настоящето.

И още няколко думи за „големите братя“, конюнктурите и историята. Ще използвам отново мотива „Трети март“. Зад Трети март не стои само една война, наречена „Освободителна“ или „Руско-турска“. Зад Трети март стоят вековните въжделения на един обезправен и потънал в предисторическия мрак народ. Там някъде са вписани призивите на Паисий, подвижничеството на Левски, патетиката на Ботев, черешовите топчета, баташките мъченици, подвигът на опълченците... Отвъд датата Трети март тече вековната сиромашка пот и мъченическата кръв на българите. Кръвта, която „крещи“ по определението на американския журналист Джанюариъс Макгахан.

С тези примери подсказвам, че това е празник на нас, българите, а не е угодлив реверанс към имперска Русия, която е изпратила армията си, за да преобразува политическото пространство на Балканите. Направила го е след поредица от сложни предварителни договорки и обещания, върху които после ще стъпят душманите на свободна България.

Като ще говорим за „големи братя“, да кажем, че тази война става възможна благодарение на моралистичния гняв, надигнал се в тогавашна Европа, по повод жестокостите по време на Априлското въстание. В този смисъл освободители на България са не само загиналите и оцелели руски, румънски, украински, финландски... войници и офицери, но и хора като Макгахан, като американските мисионери Илайъс Ригс и Джордж Уошбърн, като безкомпромисния Юджийн Скайлър. Именно тези хора (в поредните глухи часове, когато дипломацията по стар обичай се ослушва) смело разнасят вестта за случващото се в пределите на Османската империя. Точно тези драматично пристигащи от Ориента вести правят възможен такъв патетичен защитник на българите като английския политик Уилям Гладстон. Тези вести разобличават като нравствено уязвим заклетия туркофил Бенджамен Дизраели. Народите не са слепи, те знаят кого да почитат и кого да ненавиждат. Това ще ни обясни почитта към Гладстон в България и ненавистта към Дизраели. Чудно е как още не сме му издигнали паметник и на него!

На гроба на Макгахан в Охайо пише „Освободител на България“. И това е справедливо, защото който разнесе словото на истината и милостта, той ще донесе спасението. Спасението, което ще дойде с кореспонденциите на самия Макгахан, с доклада на Скайлър, с конете и топовете на руската императорска армия.

Като идеологизираме конюнктурно датата Трети март и я идентифицираме само с „лошата“ Русия, не сриваме ли и паметта за онова интернационално добро, за състраданието и жестовете на хуманистично просветена Европа? Не изтриваме ли от черната дъска на историята стореното от всички онези достойни политици, добри хора, почтени граждани и смели войници, тогава, преди близо 150 години? Не бутаме ли и надгробната плоча на Макгахан в настървения си порив за промяна и подмяна?

Невежеството на слугите разрушава устоите на собствения им свят.

Невежеството на господарите разрушава целия свят.

Когато знаем какво наистина стои зад датата Трети март, ще престанем да говорим нелепици, каквито се леят от устите на днешните българофоби. Нито ще разбутваме символния си универсум по такъв подъл към паметта на предците ни начин.

- Защо политическият ни елит е толкова податлив на чужди доктрини и чужди интереси?

- Политиците са различни и не бих правил прекалено едри обобщения в тази посока. Но една немалка част от тях са организирана група хитреци, сложили държавата в джоба си и тръгнали на пазар. Те гледат на политиката като на пазар, където да продадат себе си и държавата ни в угода на взискателни и високомерни клиенти.

В един по-различен аспект, податливостта е свързана с присъщата на хората потребност от одобрение. Правиш онова, което ти препоръчва доминантният поведенчески стандарт. „Мрази този, презирай онзи, почитай трети...“ – и ти го правиш. Вписваш се в някакви неясни критерии за престиж, ставаш компенсаторно значим в собствените си очи. Мрежата, подобно на политиката, е идеален модератор на нарцистични зависимости. Тя също създава емоционално болни хора, драматично прилепени към броя на „лайковете“, харесванията.

- Трети март винаги е предизвиквал разделение. Сега се приема обаче, че поредният опит за неговото „детрониране“ е сигнал за още предстоящи промени, за заличаване на всичко руско. Виждате ли риск това да задълбочи разделението, вместо да постигне обединение около „най-българския празник – 24 май“?

- Вече обясних какво е Трети март и че той е силният знак на нашето историческо единение, като в надеждата, така и в страданието. Нека да се запитаме – защо французите не се отказват от своя национален празник с аргументи, подобни на нашите? И при падането на Бастилията е имало светли пориви за справедливост, братство и равенство, а после почнал революционният терор и са потекли реките френска кръв. Текли са години наред. Това само „френско“ разочарование ли е? Или е универсално човешко? Но фрацузите са приели, че тази е важната дата в колективвото им битие – тя затваря вратата към едно несправедливо минало и отворя вратата към едно драматично и смислово открито настояще. Те са разбрали, че благородните идеи и светлите очаквания, идентифицирани чрез празника, са отговорност не толкова на миналото, а на всички бъдещи поколения.

Празникът не ни затваря в координатите на изтеклото време, той е императив за отговорност към настоящето и бъдещето. Така и с Трети март – и той е призив към нашата способност да живеем заедно и да вървим напред като възроден, прозорлив и сплотен народ.

24 май е прекрасен празник на просветата, книжовността, на култа към знанието. Но, кажете ми – как може точно такъв празник да бъде честван от един все по-безкнижен и все по-неграмотен народ! Това е оксиморон, тежък сблъсък на противоположности, събрани в едно. Направете анкета и ще видите, че поне две трети от българите не са прочели и една книга през последната година.

Ако приемете това като шеговита провокация, да добавим и друго. 24 май е наистина светъл празник на младостта и училището, на детските хорове и училищните оркестри. Той е гласчетата, които пеят „Върви, народе възродени...“ Това е празник на младия български народ, народът със светла вяра в гърдите. А днес ние сме един остаряващ и ослепяващ за бъднините си народ.

Празничният 24 май е пролетен, спонтанен и жизнерадостен ден – вълшебен е. Представете си го сега накичен с военни паради, с високопарни речи на неизбежните политически лицемери. Усетете цялата тази казионност, която ще го сполети в качеството му на „национален“ празник. Да разпишем подобна административно убога съдба на този наистина всенародно светъл ден е най-малкото „национално отговорна“ глупост. Политкоректно бездарие си е.

- Да предположим, че 24 май „победи“ в спора и стане национален празник. Трябва ли да се промени националната ни доктрина, учебниците, политиката, в частност културната политика?

- Нищо няма да победи, само ще затвърди ниското ни самочувствие. Умните хора създават ефективна държава, която работи за своите граждани. Глупавите хора стоят по цял ден на площада, за да се карат помежду си и да си доказват кой за какво е виновен. Те създават глупава държава, която ги проваля и самите тях. Професор Иван Илчев добре го казва – македонците отворят лекторати по език и култура навсякъде където могат, ние ги затваряме. Крайно време е да разберем, че само с викове „Булгар! Булгар!“ нищо не става. Става с ум, с работа, с дългосрочна визия.

- Очаквате ли да има спорове и за 24 май? Например българи ли са светите братя Кирил и Методий или гърци? Може ли да се плъзнем по повърхностното и да затънем в отрицание, вместо да разкажем на света, че сме дали азбука и книжнина на над 200 милиона наши съвременници?

- Празникът не е за да се хвалим с него на този или на онзи. Но за жалост нечий чужд поглед непрестанно провокира и разжарява нашето битие. Прави ни болезнено зависими от някакви инстанции на надзора. Ние си оставаме патриархални хора, като във времената, описани от Иван Хаджийски. Психически и поведенчески зависими от комшулъците, от лошия поглед и злия език на съседа.

Не трябва да се доказваме пред никого, никой не се интересува от нашите самохвалства. Трябва да се научим да живеем себе си. Този живот е нашият живот, а не е животът на руснаци, американци и пр. Там някъде е заровена дълбоката ни нарцистична травма – като не можем да си измислим и разгърнем желанията, сме принудени да живеем с желанията на някой друг. Почти по Рьоне Жирар.

И още, празникът в дълбоката си същност е вход към невсекидневни преживявания. Той е форум за споделяне, игра, размах на въображението, временно преобръщане на установения ред, самозабрава, ритуално опиянение. Но ние отдавна сме станали дълбоко непразничен народ. Хвалим се по празниците, които наричаме „почивни дни“, как сме яли, пили и спали. Почти като герои от фейлетон на Ботев сме.

Затова преди да водим полемики за празника е добре да се научим отново да празнуваме. Да разберем какво точно честваме.

- В едно интервю говорите за „мутренско-кичозната България“, за разрушителната сила на зомби-културата, чието лечение, според Вас, трябва да започне не от затвора, а от училището, семейството, публичната реч, семейната среда. Тези Ваши думи провокират серия от въпроси. Ако започнем да прилагаме лечението сега, кога да очакваме резултати? Какви трябва да бъдат първите стъпки/промени/реформи, които да наложим веднага? Откъде да започнем – от образованието, от публичната реч? Зашо все някой министър започна реформа във висшето образование и все не успява?

- Манталитетната промяна, културните преобразувания, не стават по административен път, с доктрини, доклади и прокламации. Те предполагат бавно и мъдро да изградим общество, доминирано от истински ценности, а не основано на конюнктурни измишльотини и спектър от негативни емоции. Да престанем да се мразим, самоунижаваме и самоунищожаваме.

- Заливат ни агресия – вербална, физическа. Има ли българското общество съпротивителни сили?

- Искаме да създадем свят на свободни и мислещи хора, а учредихме общество доминирано от слабообразовани и агресивни невротици. Агресията е израз на определена психическа нагласа и вид реактивност. Тя е симптом за дълбока вътрешна несигурност, хаотичност на преживяванията, зацикляне на разумните основания.

Агресивният индивид има сериозни проблеми със себе си и търси тяхното разрешаване чрез психически трансфери към виновните Други. С обществото е същото. Едно несигурно, объркано, доминирано от негативни емоции общество, е неизбежно огнище на агресия. Тя секретира отвсякъде и е на път да разруши базисните връзки, самите принципи на общностния живот.

- Може ли един демонстративен патриотизъм успешно да се противопостави на глобализацията, на заличаването на националното съзнание?

- Глобализацията отмива локалните цветове на живота. Наблюдаваме възшествието на един свят от посивели човеци. Сивота, която ще бъде компенсирана с пъстроцветни декори и с екстаза на забавленията.

Светът върви все по-самоуверено по пътя на унификацията. В нейната основа са „горивото“ на технологиите, високоскоростната информация, стандартизираните стилове на живот. Всяка пледоария за локални идентичности и традиционни ценности ще изглежда все по-слаба, за съжаление. Самите човеци вече са сглобени от матрицата, те са конструкции от социално одобрени „фабрични“ модули. Всички ние живеем все по-добре вписани в невидимия каталог на готовите социално-психологически профили. Мрежата има вид на добре обучен слуга, но всъщност е нашият модератор, господарят на желанията ни.

- За жалост, има вече много примери за пренаписване на литературни произведения според каноните на политическата коректност. Затова позволете един провокативен въпрос, проф. Стефанов – какво ли ще направим с думите на Събка от „Под игото“: „От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ги избави цар Александър, от Русия!“? Какво?

- Да влезем в предизвикателството.

Пренаписването може да започне още от заглавието – иго не е имало. „Коректното“ заглавие на подобен роман би било „Под сянката на султана“, като „сянка“ ще означава приют и сигурност. „Чревото адово“ е манипулативно поднесена хипербола, която ще бъде зачертана.Правилната теза за онова време е, че различни етноси радостно са споделяли добри практики на съвместен живот в рамките на Османската империя. На картата на споделения живот доминирали пасторални пейзажи, в които тънкоруни стада и волни пастири бродели необезпокоявани от Балкана към Беломорието. Красиви и китни градчета символизирали просперитета на богатеещите и забравили самоличността си българи. Само отделни „чапкъни“ като Хаджи Димитър, Левски и Ботев, нарушавали спокойния живот под сянката на султана. Но си получили заслуженото. А мемоаристи като Захари Стоянов създали опасно изкривен образ на миналото.

И още поучителни тълкувания могат да бъдат направени. Например, Вазов е написал романа си в пристъп на укоримо русофилство, от което след години сам се е излекувал. Събка е трагично объркан персонаж. Тя не е разбрала користните дълбочини на руската имперска политика, за да възлага такива светли надежди на руския цар. Не е подозирала възторжено заблудената Събка, че бъдещите евроатлантически визионери ще разкрият цялата истина за лъжовното ни минало през великата и прозорлива 2023 година.

Автор:

Таня Джоева

https://epicenter.bg/article/Prof--Valeri-Stefanov--Chast-ot-polititsite-ni-sa-slozhili-darzhavata-v-dzhoba-si-i-sa-tragnali-na-pazar/323876/11/0

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
 

Copyright © 2008-2024 Агенция - Сливен | RSS емисия

Изграден от Sliven.NET | Дизайн от Sliven Net | Програмиране и SEO от Христо Друмев